Когато някой ни нарани, първият ни импулс често е да започнем да обясняваме. Кое точно негово действие ни е заболяло. Как се чувстваме. Колко ни е трудно. Опитваме се да го накараме да ни разбере. Да проумее болката ни. Надяваме се, че ако ни разбере достатъчно добре, поведението му ще се промени.
Но това рядко се случва.
Илюзия e, че разбирането води до промяна. Много хора вярват, че ако изкажат болката си ясно и подробно, другият ще се осъзнае. Истината обаче е, че в повечето случаи човекът отсреща вече знае какво е направил. Много добре осъзнава с кое свое действие е наранил и какво е причинил.
Един прост, но показателен пример:
– „Защо си пишеш още с бившата си приятелка?“
– „Ние сме само приятели.“
– „Да, но на мен това не ми е приятно – и тонът ви, и начинът, по който си общувате. Та вие си вдигате самочувствието, галите си егото… Това трябва да спре.“
А отсреща чуваш:
– „Не мога. Уважавам и зачитам този човек.“
Сериозно?
Чуждите чувства са поставени пред твоите.
И тук много хора продължават да обясняват. Още. И още. С надеждата този път да бъдат разбрани. Човекът отсреща да разбере, че те наранява с поведението си. Но той вече е направил своя избор – избрал е да зачете чувствата на друг, а не твоите. Понякога и защото получава едно удобно галене на егото – да бъде видян, значим, оценен.
Проблемът е, че обясненията рядко водят до осъзнаване. Много по-често те се превръщат в:
• защита
• омаловажаване
• спор
• пазарлък
Ти говориш за болката си, а другият говори за своето оправдание. Така не се изгражда уважение. Така се създава динамика, в която твоите чувства подлежат на обсъждане и преговори.
Тук идва ключовият момент. Обяснението търси разбиране. Границата защитава.
Границата не се доказва, не се аргументира и не чака одобрение! Тя не е емоционална реч, а ясно заявено отношение към самия себе си.
Същият модел се случва и в отношенията родител–дете
Този механизъм не съществува само в партньорските отношения. Той се вижда ясно и в отношенията с децата.
Когато детето не изпълнява задълженията си, много родители започват да обясняват. Защо е важно. Защо трябва. Какво ще стане, ако не го направи. Повтарят, убеждават, влизат в дълги разговори. А детето започва да се пазари. Колкото повече обясняваш, толкова повече преговори има. Колкото повече говориш, толкова по-малко граници съществуват.
В един момент родителят не е спокоен, а изтощен. Не е твърд, а раздразнен. И тогава идват виковете и напрежението.
Истината е, че детето много добре знае какво се очаква от него. Както и възрастният в една връзка знае кога наранява. Обясненията не създават отговорност. Границите го правят.
Когато родителят постави ясна граница – кратко, спокойно и последователно – детето има избор: да я спази или да понесе последствието. Без викове. Без доказване. Без пазарлък. И същото важи във всяка връзка между възрастни.
Какво всъщност означава да поставиш граница ?
Да поставиш граница означава да промениш своето поведение, не да променяш другия човек.
Границата не е обяснение. Тя не е спор. Тя не е молба.
Да поставиш граница означава ясно да заявиш какво няма да толерираш, без да се обясняваш защо. Не защото си длъжен да убеждаваш, а защото това е важно за теб и прекрачва личното ти пространство.
Но границата не свършва с думите. Тя се случва, когато я спазиш.
Ето какво още е граница:
• Да прекратиш разговор, в който тонът е обиден, вместо да оставаш и да се защитаваш.
• Да не отговаряш веднага, когато някой общува с теб агресивно или манипулативно.
• Да кажеш „Не“ без обяснения и да не се чувстваш длъжен да се оправдаваш.
• Да не допускаш отново човек, който системно те наранява, дори да се извинява.
• Да не споделяш личното си пространство с хора, които не го уважават.
• Да излезеш от ситуация, връзка или работа, в която границите ти постоянно се прекрачват.
• Да спреш да се доказваш там, където вече си показал кое е важно за теб.
Границата не е заплаха. Тя не е наказание. Тя е последователност между думите и действията ти.
Трябва да разберем нещо важно, че не винаги ще бъдем разбрани. И има напълно реална възможност човекът отсреща да не се съобрази с границата, която поставяме. Но дори тогава ти си направил най-важното – запазил си себе си.
Човек ще те уважава само ако ти ясно и категорично покажеш - какво приемаш и какво не, и кое е допустимо за теб и кое не.
Ако показваш, че ще останеш да обясняваш защо те боли, защо те нараняват, защо не те зачитат – това поведение ще се повтаря. Защото си показал, че го допускаш.
Но ако покажеш, че няма да го допуснеш – има два възможни изхода човекът ще уважава границата ти или ще си тръгне.
И в двата случая ти печелиш.
ЗАПОМНИ!
Болката не се доказва.
Тя се уважава.
